Според древни предания, след като вакханките нападнали Орфей, заговорниците го замервали с камъни и хвърляли копия по него. Един от тях, въоръжен с меден меч, отсякъл главата му, а тялото му било разкъсано. От всяка капка кръв, която капнала по тревата, поникнало необикновено цвете – Орфеевото цвете.
Образът на това цвете се среща дори върху монета, сечена в Рим, и така открих Орфеевото цвете край село Гела в Смолянския край. Ботаници от Унгария, Русия и България провеждали опити с него: изскубвали растението с корените, държали го в хербарий в продължение на две години и половина, а след това го засаждали обратно в естествената му среда. Цветето се прихващало и възстановявало своя живот, разлиствайки се и разцъфвайки отново. Орфеевото цвете е уникално,
защото е единственото в света, което изпада в анабиоза (мнима смърт) и притежава тайната на безсмъртието, като ендемит от ледниковия период.
Римляните изсекли това цвете на монети, а императори идвали в Родопите, за да му се поклонят. Въздухът на Родопите бил пропит с музика и любов.
В трактата си „За реките“ Псевдоплутарх (III век) пише: „И в планината Пангей се ражда едно растение, наречено китара, поради следната причина. Жените, след като разкъсали Орфей, хвърлили частите му в река Хебър (Марица). Главата му, по волята на боговете, приела образа на змей, а лирата му, по желание на Аполон, се превърнала в звезда. От течащата му кръв се родило растение, наречено китара. Когато се празнували Дионисовите празници, то издавало звук на китара.“
Орфеевото цвете расте в пукнатините на скалите и цъфти през юни и август. През вековете то е имало шест различни имена: китара, стирака, шап, родопски силивряк, хаберлея родопензис и Орфеево цвете. Стръковете му достигат около 15 сантиметра височина, а цветчетата му, оцветени в бяло (Орфеевият цвят) с лилави оттенъци, наподобяват малки камбанки, обикновено три или пет на брой. Това цвете е изключително чувствително – ако облак засенчи слънцето и сянка пропълзи по него, то мигновено свива цветчетата си. Щом обаче слънцето отново изгрее, Орфеевото цвете се разтваря, сякаш поглъща светлината. То е като стих и музика, създадено от същата родопска природа, която е родила и Орфей. Древните траки познавали лечебните свойства на растението. В своята книга „Магическа ботаника“ Орфей е предал тези знания на посветените.
Столетницата Албена Чуралска от село Водни пад е съхранила народната памет за Орфеевото цвете, но го нарича „шапива билка“, защото с нея лекували добитъка от болестта шап. Тя разказва: „Отколе старите люде тросили шапива билка. С нея закичвахме люлките – да не урочасат децата, болка да ги не находо, млогу да живот. Закичваха се и понниците – да се множи и не крати хайванете (добитъка). С шапива билка и с други цветя се виеха китки. Момине скришом правеха китки за изгори. И скришом ги даваха на избраника си, та вечна да е любовта им.“
Експедиция за откриване на Орфеевото цвете е проведена през 1834 г. от унгарския ботаник Емерих Фривалдски. Той открил цветето по поречието на река Чая край Бачково и записал: „Най-интересни растения се получиха от планинската верига между Родопите и Станимака (Асеновград). Тук сред новите и редки видове се намери и онзи вид растение, което през 1835 г. нарекох Родопей хаберлея, в чест на моя учител, отличния ботаник Хаберлей Кароли.“ По-късно науката обръща двете думи и цветето става известно като Хаберлея родопензис.